....Когато си виждал толкова много завист и злоба в чуждите души, започваш да се страхуваш, че ако някой разбере за щастието ти, то ще ти бъде отнето. Сякаш за назидание, че изобщо си се осмелил да се радваш.Протягаш ръка, докосваш щастието и в същия момент ръката ти изтръпва и се връщаш назад, като опарена. Скриваш се отново, затваряш се, издигаш стена...с очакването някой да я разбие. Но защо? Нали във всички свети книги, в приказките, в романите, навсякъде казват, че добрите хора заслужават щастие? От какво се страхуваш тогава? Може би най-вече от болката да не бъдаш наранен отново.
Прочетох, че най-голямото щастие е да обичаш и да си обичан. Но когато някой предаде любовта ти, целият свят ти се струва някак безсмислен, черен, мрачен...зъл.Тази болка те учи, че дори от най-красивото чувство може да пострадаш.Също както не трябва да се забравя, че розата макар и тъй прекрасна, все още може да пролее кръв от пръста ти с безпощадните си бодли. 
Но хората сме си такива, не се учим от грешките си, а само ги повтаряме.Когато срещнеш нова любов се устремяваш към нея ...но раненото ти сърце все още нашепва "вече не е същото" и не ти позволява да се зарадваш.Тогава?Трябва ли да останем сами, да бъдем сами със собственото си аз, в собствения си свят?Или просто трябва да се научим да се обичаме и ценим, заради това което сме, а не заради това, което очакваме?Не е ли по-добре да изгорим, отколкото да тлеем?......

                                                    ***

Навън валеше дъжд, а капките барабаняха по стъклата на прозорците.Обичах такива дни. Завивах се с любимото си одеяло, и седейки с чаша чай, четях някоя от любимите си книги. Макар това време да създаваше едно носталгично настроение в мен, сега нещата бяха малко по-различни. Вече не бях самотна и в душата ми не се намери място за обичайната ми мрачност.

С Дани бяхме решили да прекараме една забавна кино вечер вкъщи с много пуканки и безалкохолни. И тъкмо се бяхме настанили удобно когато телефонът му иззвъня. Даниел изсумтя недоволно и излезе от стаята. Не чух за какво ставаше дума. Разговорът беше кратък и оживен, а когато се върна той изглеждаше видимо раздразнен.

- Нина, обадиха се от дискотеката. Налага ми се да те оставя за малко, неотложно е. Моля те, нали няма да ми се сърдиш?
- Не, разбира се. Аз...ъм...ще те почакам тук. Няма проблем.
- Ще се постарая да се върна възможно най-скоро. - той ме целуна нежно, взе якето от закачалката и тръгна.

Останах сама в празния апартамент. След толкова време прекарано с Дани, бях отвикнала да бъда сама тук. Изведнъж всичко ми се стори много по пусто и тягостно,а дъждът навън определено подсилваше този ефект. Реших да не се давам на меланхолията, за това влезнах в скайп и фейсбук, да убия малко време. Отдавна не бях се сещала за компютъра си. Изведнъж се подаде едно прозорче от скайп. 

/Димо/ - Здравей... :С
/Аз/ - Какво искаш
/Димо/ - Искам да се извиня. Наистина постъпих ужасно, адски много съжалявам, Нина. Не знам какво ми стана.
/Аз/ - Ти никога не знаеш. Все си не разбрал. Не ти ли омръзна?!
/Димо/ - Имаш право да си ми сърдита, но...
/Аз/ - О, я млъкни. Не си ти човека, който ще ми казва какво имам право и какво нямам право да правя!!!
/Димо/ - Ооо много се опери нещо от как се събра с барманчето. Ти какво? На истина ли му повярва?? Хахаха така си и остана наивна, Нина. Съжалявам те.
/Аз/ - Внимавай какво дрънкаш, да не ми дойдеш утре да ми разправяш колко си съжалявал и как не си знаел какво ти става.
/Димо/ - Хахаха. Знаеш ли не исках да го разбираш така, но сама си го изпроси...

Той ми прати два файла. Снимки. Когато ги отворих видях нещо, което накара стомаха ми да се свие, а сърцето ми да забие толкова бързо, че има чувството, че ще изскочи от гърдите ми.