.....Пиенето, казват, не решава проблемите.Така е, но поне ти помага да избягаш от тях.И аз като другите имах своите проблеми,полагах огромни усилия да скрия зародилото се отчаяние.Това, обаче сякаш само ме караше да полудявам още повече.Понякога се страхувах, че ако продължавам така...ще свърша в някоя лудница.За това пиех...пиех всяка вечер.Вече не можех да спя заради десетките кошмари , които изпълваха съзнанието ми. Взимах успокоителни, за да намаля броя на всички тези зловещи спомени вкопчили се в мен.

Какво правиш, когато надеждата ти умре?......

                                                    ***

Отново не можех да спя.След второто събуждане с писъци, реших да не опитвам повече.Погледнах телефона си...7:45 сутринта. Станах, измих лицето си и се облякох. Реших да се разходя из квартала. Слушалките в ушите, звукът на макс....и за секунди целият свят изчезна. 

Улиците бяха почти пусти, все пак беше събота, рано сутрин. Повече хора спяха, а аз бях от малкото "луди", които бяха будни по това време. Вървях бавно, мразех да бързам, а и..нямаше за къде. Изведнъж чух някакво "дуднене", идващо от дясната ми страна. Махнах едната слушалка и се обърнах да видя каква беше причината.

- Здравей. Позна ли ме на светло хаха? 

Ах....отново тази очарователна усмивка. Не можех да не й отвърна.

- А? Здравей...Барманчето с цветното коктейлче? Хаха
- Така ли ме запомни хахаха?

Хмм...беше сигурен, че съм го запомнила. Разбира се, явно не му е било за първи път. И все пак...въобще не исках да признавам нито пред себе си, нито пред него, че действително ми беше направил впечатление. Не ми се искаше да ме мисли за една от много, които лесно оплиташе в мрежите си, защото... не бях?

- Какво правиш тук? И изобщо...как така си ме запомнил?
- Живея на близо, прибирам се от работа. И защо да не те запомня?
- Ами не знам, може да си ме объркал с някое от многото момичета, които така те изпиваха с поглед ахаха.
- Хаха има го и този момент, да. Но не мисля, че те бъркам...Изобщо това възможно ли е? - той отново се усмихна.

Искаше ми се да спре да се усмихва така, защото толкова ми харесваше, че се топях като парче масло на слънце, когато го гледах.Това беше слабост, нещо така неприсъщо за мен, поне що се отнасяше до мнението на хората. Не трябваше да изглеждам уязвима пред другите. Но...Господи, беше толкова хубав. Очите му изглеждаха толкова искрени, че почти му изплаках цялата болка, която ми тежеше.

- Честно ли? Не... - Засмях се на собствената си фалшива увереност. 
- Хмм...Може би, ще прозвучи нахално, но все пак ще рискувам.
- Хах - Знаех на къде вървяха нещата. Или поне така си мислех...
- Та... - Очудващо той изглеждаше смутен - Ще излезнеш ли с мен някой път?....