- Извинявам се, че те бутнах. Беше без да искам. Довиждане. - направих се, че не чух въпроса му и понечих да си тръгна.
- Хайде де, не се прави на ударена. - провикна се той подире ми.

Продължих без да се обръщам, запътвайки се към касата, за да платя покупките, като се надявах той да не ме последва. Никак не ми се разговаряше с него...Не, излъгах. Беше ми интересно да разбера нещо повече за него, но просто не знаех какво да му кажа.

Опашката не беше особено дълга, приключих бързо с разпределянето на всичко купено по найлоновите торбички и излязох от магазина. На вън слънцето се беше скрило и от прекрасния ден сякаш не беше останала и следа.Небето беше мрачно и сърдити облаци "плуваха" по него. Явно се канеше да вали. Добре, че живеех на близо, не че бях направен от захар, че да се плаша от един нищо и никакъв дъжд.

Вървях малко по забързано към вкъщи. Нямах търпение да започна с приготовлението на вечерята-изненада за Дани. А може би причината не беше това?Бързах, защото бях нервна? Дразнех се сама на себе си, защото упорито не си признавах, че в главата ми още се въртеше като на лента това, което се беше случило в супермаркета. Какво правеше той там, дали е било обикновено съвпадение? Може би все пак не си струваше да го мисля толкова. Не исках да си пълня главата с глупости.

Вече наближавах входа на блока когато видях силуета на някакъв мъж, който пушеше облегнат на стената. Сърцето ми започна да бие учестено и сякаш се беше качило в гърлото. Продължавах да вървя, като с всяка крачка, все повече се надявах това да не е брата на Дани. 
Изведнъж стълбищното осветление се включи, явно някой слизаше. Светлината беше слаба, за да освети цялостно силуета, но беше достатъчна, за да видя лицето.

/Аз/ - Какво правиш тук?! 
/Той/ - Чакам те.
/Аз/ - От къде знаеш къде живея?! Виж, върви си! Нямаш работа тук.