Нашите опаковаха багажа...На мен ми доскуча и излезнах да се поразходя и да поснимам. Излезнах от сградата. Беше голяма, солидна гранитна сграда с квадратни колони отпред. Намираше се точно на централния площад. Имаше 1 подлез ограден също с гранитни блокове. Покатерих се и започнах да снимам статуите, които бяха разположени на около. Ангел от черен камък протегнал ръце към небето, сякаш молещ се да го прибере обратно. Бяла статуя на жена в ефирна рокля с наведена глава и тъжен поглед насочен към множеството хора минаващи покрай нея...

"Мир, в котором я живу, не делится на части Пока в нём есть любовь ...

...Жила-была девочка, золотистые косы, мирила огонь и лед, небо, солнце и грозы.." *

- Мими !! Спри ! - провикнах се след 1 момиче, което тъкмо се канеше да слезне в подлеза.

  Моя приятелка от началното училище. Сега беше актриса. С ужас установих една промяна у нея. Беше се подстригала адски късо. Първи номер? Така ли се казваше? За мен това беше ужасяващо, не за друго, а просто защото от край време смятах, че дългата коса е по-красива и от бижу. Но на нея и отиваше. Винаги всичко и отиваше. С тези красиви зелени котешки очи и слънчева усмивка, тя винаги беше душата на компанията. Магнетична.

- Здравей!

- Къде отиваш?

- Ами прибирам се. А ти?

- Трябва да ида до болницата. Хайде да вървим заедно?

- Добре. - телефонът й, обаче се оказа на друго мнение.иззвъня..

Мими проведе кратък разговор, след което се обърна и каза, че трябвало да тръгва за съжаление. Промяна на плановете.

- Знаеш как е. Постановки, актьори...Хайде, чао. - усмихна се на довиждане.

 Не знаех как е. Нямаше как да знам всъщност, но имах достатъчно фантазия да си представя.

Продължих сама. След извесно време стигнах болницата. Закрачих по студените тесни коридори. Побиваха ме тръпки от ужас.

"Я знаю пароль, я вижу ориентир... я верю только в это - Любовь спасет мир!" **

От както се помнех мразех болниците. Безумно се страхувах. Цялото това човешко страдание, което сякаш се беше пропило в стените ме подлудяваше. Искаше ми се да избягам, но не можех. Бях обещала да ида. Трябваше да видя някого. Роднина? Влезнах в една от стаите. 205. Изненадах се, когато отворих вратата. В сравнително малката стаичка бяха наредени толкова много легла. Едно, две, три, четири, пет, шест. Шест?? Бяха ги наредили като туристическа група в натоварен сезон. Всички заедно в една стая, нищо, че беше тясно. Беше важно само да са заедно. Като в консерва. От леглото, което беше най-близо до вратата се надигна слаб човечец на около 56 години.

- Кого търсиш? Роднина ли?

Мълчаливо кимнах. Някак не намерих сили да произнеса дори едно плахо "да".

- Ето я там. На леглото до прозореца.

 До прозореца имаше само едно единствено легло. Независимо колко беше тясно в стаичката, тя се ширеше сама там. Но не от каприз, просто другите бяха решили така..., че заслужава оединение ( до колкото това беше възможно предвид обстоятелствата разбира се). Момиче на около 13-14 години. С тъмна коса до раменете, права...с бретон. Приличаше на мен. Приближих се до нея. Не казах нищо. Просто седнах на края на леглото. Слънчевите лъчи обливаха лицето й. Бялата нощница, с която беше облечена изглеждаше така, сякаш сияеше. Цялото момиче сияеше. Все едно не беше човек, а ангел. Видение. От ръката й, малко под рамото, стърчеше игла. Приличаше на обикновена игла за шиене. Защо не я бяха махнали ?

Не след дълго тя се събуди. Не се намръщи от лъчите, които светеха в очите й. Усмихна се благо. Заговорихме се. Малко след това в стаята влезна момче. Високо, хубаво, тъмнокосо. Имаше същата усмивка като нейната. Държеше игла и миниатюрно шишенце с течност. Поздрави и тъкмо, когато се наведе към нея с намерение да вкара въпросната течност чрез иглата в ръката й, тя изпищя. Скри се зад гърба ми и се вкопчи в блузата ми. Приличаше на малко дето, което бива отделено от майка си през първия ден в новата детска градина. Не знаех защо реагира така, но инстинктивно я "заградих" с ръцете си в стремежа си да я опазя от момчето. Той продължаваше да се усмихва. Казах му да си върви веднага. С неохота ме послуша. Усмихваше се, но в очите му се четеше гняв. Тихата ярост....винаги ме е било страх от нея.

Когато той си тръгна, момичето ми разказа, че течността в шишенцето била отрова. Искали да я убият, да се отърват от нея. Върхът на иглата, стърчаща от ръката й ,бил напоен c отрова също. Първият им опит заради, който и попаднала в болницата. Лекарите не смеели да я извадят. Обясни ми защо, но така и не успях да разбера напълно. Отровата щяла да се разлее по тялото й, ако преместят иглата. Нещо такова.

Няколко дни подред момчето идваше отново и отново. Всеки път се опитваше да ме убеди да я оставя, че го правел за нейно добро. Така трябвало. Не я оставих.... Всеки ден се чудех как така никой не знаеше за случващото се. Нямаше ли лекари? ... Бях там от 3 дни и нито веднъж не бях виждала някой от лекарите. Не се ли интерисуваха? Стая пълна с болни хора и никой не идваше да види как са...Лежаха там сякаш забравени от целия свят. Страдаха сами. 

Ето че една сутрин, обаче влезе един мъж. С мустаци, възрастен. Лекар! Най-накрая. Остави вратата зад себе си леко открехната. Дойде при нас. Аз го сграбчих за яката и тихо, много бързо и нервно прошепнах в ухото му, че едно момче се опитва да я убие. Разказах му за иглата, за отровата. Няколко пъти му повторих да внимава.Страхувах се, че ще го убият,ако разберат, че знае какво се опитваха да направят. Отчаяно го помилих да направи нещо, за да ни помогне. Изплаших се,когато установих, че момчето с иглата и брат му (не знакм как го разбрах, бях сигурна, че са братя) стояха пред вратата. Бяха недоволни. Виждаха, че говоря с лекаря. Знаех, че може да пострадам, но въпреки всичко....разказах за тях. Лекарят излезе и затвори след себе си. В стаята нахълта онова момче. Нямаше и помен от красивата му усмивка. Сега отровата беше за мен. Бях се озовала на пода, на колене, сграбчила китките му и отчаяно се борех за това иглата напоена с отрова да не докосне кожата ми. Слушалките на телефона от където слушах музика се поклаштаха на врата ми. Чуваше се блус. Блус? ....Нямах го в playlist-а си.

"Страх, срам и блус" ....това беше единствената мисъл, която се въртеше постоянно в главата ми.

После.....после нищо. Сякаш бях загубила съзнание. Изведнъж всичко изчезна. Седях на ръба на болнично легло покрито с бели чаршафи. Слънчевите лъчи протягащи се от прозореца зад мен топлеха гърба ми. Помнех само, че бях победила. Пишех, всичко което си спомнях на вестник. Между напечатаните редове на някаква статия. Почеркът ми излизаше красив....Всичко се повтаряше отново. 

" Нашите опаковаха багажа...На мен ми доскуча и излезнах да се поразходя и да поснимам. Излезнах от сградата. Беше голяма, солидна гранитна сграда с квадратни колони отпред. Намираше се точно на централния площад......"

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 

* " светът в който живея, не се дели на части докато в него има любов...... имало едно време момиченце със златисти плитки, помирявало лед и огън, небе, слънце и  бури... "

** " знам тайната, виждам посоката вярвам само в това , че любовта ще спаси света ..."