Погледнах часовника на ръката си. Все още оставаха няколко часа докато Валери се прибере у дома. Нещо ми подсказваше, че той едва ли ще се окаже разговорлив на тази тема. Но пък може би щях да открия някаква информация за случилото се сама? Дали не бяха останали други снимки из къщата? Или картички? Писма? За това май трябваше да разчитам повече на някакво щастливо стечение на обстоятелствата (щастливо за мен, разбира се) отколкото на случайността...   /Аз/ - Благодаря все пак. - усмихнах се на Нели, взех снимката със себе си и се качих на горния етаж.   Първата ми идея беше да се разровя из всички фото албуми оставени да събират прах в библиотеката. Може би още някоя снимка беше извадила късмет, като тази, и бе оцеляла след "голямото заличаване на спомени".Надявах се да намеря поне нещо, което да ми подскаже повече. Била е голямата му любов, която очевидно го е наранила жестоко. Даниел е имал общо...Значи вероятно е ставало дума за любовен триъгълник. Хмм...каква ирония. Колко жени седят така и с нетърпение, чакат поредната сладникава серия на някой латино сериал, в който основно се разказваше за точно такива премеждия? Двама братя се борят за сърцето на едно момиче... Колко романтично. Дали и в реалния живот, обаче е така?    После се замислих. Нали и с мен се беше случило нещо такова? И... пак ставаше дума за същите братя. Стори ми се като някаква изкривена версия на тяхно хоби. Не, глупости. Кой би бил толкова откачен? Да си набелязват момиче и след това да завъртат всички тези случки, да ги нагласят и премислят. Едва ли си позволяваха така да си играят с някого, да го превръщат в кукла на конци и да си правят експерименти с това как би реагирал на различни ситуации. Отново се сетих за странния sms, заради който се беше стигнало до такъв обрат в отношенията ми с Даниел, Валери...и Жана. Дали не е бил нагласен? И колкото и налудничава да ми се струваше тази мисъл, за момент я приех доста на сериозно. Нима действително беше възможно?    Така, докато мислите ми рисуваха какви ли не мрачни, ужасяващи картини в ума ми, изведнъж звука от спиращата кола на Валери, който тъкмо се беше прибрал от работа, ме изтръгнаха от тези кошмарни представи.   - Слава Богу. - Казах сама на себе си и бързо набутах разпилените албуми със снимки обратно в шкафа. Тази история с Емилия, смъртта й и момчетата нямаше да бъде оставена отново в прахта, но за днес реших да приключа ровенето в спомените.