- Здравей, Нели. Как си днес? - чу се заглушено от долния етаж. - Здравей, добре съм. Нина е горе. Мисля, че пак се е затворила в библиотеката. - Добре, сега ще ида да я видя.    Звукът от стъпките по покритите с червена пътека стълби се усилваха със всяка следваща крачка. Затворих вратичката на шкафа със албумите колко се може по внимателно и безшумно, след което грабнах първата книга която видях до мен и на бързо седнах в мекото кресло преструвайки се, че през цялото това време не съм правила нищо друго освен да прелиствам многобройните страници на току що избраното на случаен принцип четиво.   - Здравей, слънце. - А? Мило, ти кога си дойде? Хич не те усетих. - излъгах аз. - Току що. Какво си си намерила за четене този път? - Приближи се, седна на страничната облегалка на креслото и ме целуна нежно по челото. - Амии...ъм... - представа си нямах какво бях грабнала в бързината, за това се наложи да скалъпя нещо на бързо. - Няма значение сега. Кажи ти как си? Как ти мина деня? - Изморително както винаги, но като изключим това, всичко си върви както трябва. - Радвам се. Знаеш ли исках да те питам нещо... - Слушам те.    Толкова много ми се искаше да го разпитам за всичко. Не можех да повярвам, че едва сега осъзнавах, колко малко знаех за него всъщност. Валери винаги оставяше впечатление на искрен и открит човек, но...Да. Отново се беше появило поредното "но", което и като всички останали, вървяха неотлъчно с личността на мъжа ми. На моменти, той беше като някакво митично същество или легенда - уж много неща се знаят за него, а всъщност нищо не е потвърдено. Всичко беше само върха на айсберга. Той ме гледаше с очакване, но така й не събрах смелост да го питам директно за Емилия, за смъртта й и за ролята на Даниел в цялата тази случка. Истината беше, че ме хвана страх,  че всички онези зловещи догадки, които се бяха развилнели в главата ми, можеха лесно да се окажат верни.    - Ами аз...Имаш ли нещо против, ако утре отида да си напазарувам малко момичешки неща? Нали знаеш...Обувчици, парцалки - отново излъгах. - Хаха. Разбира се, отиди. Забавлявай се. Ако искаш даже ще ти пратя Мануела, за компания.    Мануела. Тя беше от онези жени, които не се спираха пред нищо, щом набележеха целта си. Никакви средства и похвати, не биват пожалени в името на това да бъде постигнато всичко, което иска да притежава. По настоящем целта на Мануела беше Валери и разбира се всичко, което му принадлежеше и беше ценно. Нищо чудно, че бе толкова уверена в себе си. Имаше разкошна визия, която беше по-опасна и от оръжие - дълги стройни крака, тънка талия, доста примамващ бюст, походка на черна пума, дебнеща плячката си. Красотата на лицето й, в комбинация с прекрасна коса на буйни кестеняви къдрици, също не отстъпваха на сексапила на тялото й. Изглеждаше умопомрачаващо, нереално красива!    Външността й обаче не беше единственото й преимущество пред жените около нея. Мануела имаше остър ум. Беше коварна, хитра като лисица, абсолютно безкомпромисна и хладнокръвна. Имаше способността да забие нож в гърдите ти, докато ти говори мило и ти се усмихва толкова сладко, че дори потъващото в плътта ти острие, не беше способно да замъгли това чувство на блаженство, което тя създаваше около себе си. Мъжете с радост биха умрели в ръцете й, дори и ако това беше единствения им шанс, да се докоснат до нея. По стечение на обстоятелствата тази жена ми се пишеше приятелка. Явно това беше един от подходите, които беше избрала, за да се сближи с Валери и семейството му. Понякога се замислях над това дали той беше на ясно, че в кръга му от приятели и познати, се беше намърдала една черна мамба?