Постинг
20.01.2013 19:10 -
ЩАСТИЕ В БУТИЛКА ~part 55~
- Мануела ли? Не, не. Няма нужда и сама мога да отида...
По дяволите! Съвсем бях забравила за тази...тази...вълчица в овча кожа. Не можех да я понасям, но двамата с Валери работеха от доста време заедно, бяха съдружници и ми се налагаше поне да я уважавам, ако не друго. А тя...Тя обичаше да се преструва на моя първа дружка. И как иначе? Беше си извоювала доброто мнение на обкръжението му, а аз бях "ново попълнение", последното звено.
Сега с всички сили се стараеше да ме убеди колко много ме харесва и как с нея ще сме " best friends forever." Но нещо в действията й, в думите и дори в начина по който ги произнасяше, просто ме докарваше до лудост. В дъното на всичко, сякаш прозираше някаква ледена студенина, за която сякаш всички бяха слепи. Нима действително не виждаха нещо толкова очевидно?
На нея не й пукаше за никого и за нищо. Единственото, което я касаеше беше това, да угоди на себе си. И, ако за целта трябваше да се преструва на добро момиче, тя беше съгласна. Мисля, че дори се досещаше как гледах на нея, но просто не й пукаше. Аз бях само поредното препятствие по пътя й към целта. Това, което вероятно не знаеше, обаче е, че понякога и малкото камъче е способно да преобърне всичко и аз щях да й го докажа.
- Е!? Коя жена пазарува сама за разните й там роклички, "боички" и тем подобни? Та вие дори до wc-то ходите по групички хаха.
- Да, много смешно няма що! - престорих се на обидена.
- Добре де, не се цупи, муцунке. - той целуна връхчето на носа ми.
И докато ние се преструвахме, че спорим, телефонът ми реши най-нагло да ни прекъсне като завибрира в джоба ми. Изводих го и на светещия дисплей прочетох " Мануела ". Разбира се! За вълка говорим... Тази жена сякаш разполагаше с подслушващи устройства. Всеки път, когато станеше дума за нея, тя или влизаше през вратата или звънеше. Хората са прави - злото никога не спи.
- Ало? Здравей, мила! Как си? Обаждам ти се да те чуя малко.
- Ами...Добре съм. Ти какво правиш?
- Аз съм още в офиса, нали знаеш как е. Работа, раб...О, извинявай, мила. Забравих, че ти не работиш в момента. Дано не ми се сърдиш, не го казах нарочно.
- Не се сърдя разбира се, аз имам кой да се грижи за мен, няма страшно. - казах аз с престорена любезност докато в главата си представях как я удрях със стол през лицето. - Странно. А какво правиш там още...по това време.
- Ами работя, как какво хаха. Ама, че си сладурана.
- Да...и аз така чувам. Но Валери се прибра преди малко? Мислех, че сте приключили за днес?
- Е, той е главният там. Нека се прибере по-рано, а пък аз ще поостана малко извънредно. Нали знаеш, да помогна.
- Да...Добре.
- Той при теб ли е между другото? Дай да го чуя?
- Момент... - подадох му телефона. - Вземи. Искала да те чуе. Мануела е.
Той го взе и натисна бутона за високоговорителя.
- Ало? Здравей, как си?
- Ами как да съм като си мисля за теб? Разкошно...
Тя очевидно си нямаше представа, че я чувах. Валери едва доловимо се изчерви, но разбира се, се престори, че не се е впечатлил особено.
- Радвам се. Слушай, моето момиче иска утре да ходи малко да похарчи пари, какво ще кажеш да й правиш компания? - на бързо смени темата с първото, за което се бе сетил.
И макар, че толкова ожесточено махах с ръце на среща му в знак на протест, че едва не литнах, отговорът й по въпроса не закъсня.
- О, няма проблем. Щом е за това, как да не ида с нея!! Много ще се радвам.
- Добре тогава. Хайде ще затварям, утре може да се видим.
- Ок, чао.
- Гадина! - ръката ми се стовари с рязко движение върху рамото му. - Защо й каза?
- Ами...Хайде де! Ще видиш, че ще ти е весело с нея.
- Да, а дали ще ми е толкова хубаво, колкото й е на нея, когато си мисли за теб, а?
- Е, стига де. И двамата знаем, че съм неустоим. - Валери направи физиономия, изобразяваща фалшива гордост и се изпъчи.
- Фантазьор. - казах през смях и го прегърнах.
.jpg)
По дяволите! Съвсем бях забравила за тази...тази...вълчица в овча кожа. Не можех да я понасям, но двамата с Валери работеха от доста време заедно, бяха съдружници и ми се налагаше поне да я уважавам, ако не друго. А тя...Тя обичаше да се преструва на моя първа дружка. И как иначе? Беше си извоювала доброто мнение на обкръжението му, а аз бях "ново попълнение", последното звено.
Сега с всички сили се стараеше да ме убеди колко много ме харесва и как с нея ще сме " best friends forever." Но нещо в действията й, в думите и дори в начина по който ги произнасяше, просто ме докарваше до лудост. В дъното на всичко, сякаш прозираше някаква ледена студенина, за която сякаш всички бяха слепи. Нима действително не виждаха нещо толкова очевидно?
На нея не й пукаше за никого и за нищо. Единственото, което я касаеше беше това, да угоди на себе си. И, ако за целта трябваше да се преструва на добро момиче, тя беше съгласна. Мисля, че дори се досещаше как гледах на нея, но просто не й пукаше. Аз бях само поредното препятствие по пътя й към целта. Това, което вероятно не знаеше, обаче е, че понякога и малкото камъче е способно да преобърне всичко и аз щях да й го докажа.
- Е!? Коя жена пазарува сама за разните й там роклички, "боички" и тем подобни? Та вие дори до wc-то ходите по групички хаха.
- Да, много смешно няма що! - престорих се на обидена.
- Добре де, не се цупи, муцунке. - той целуна връхчето на носа ми.
И докато ние се преструвахме, че спорим, телефонът ми реши най-нагло да ни прекъсне като завибрира в джоба ми. Изводих го и на светещия дисплей прочетох " Мануела ". Разбира се! За вълка говорим... Тази жена сякаш разполагаше с подслушващи устройства. Всеки път, когато станеше дума за нея, тя или влизаше през вратата или звънеше. Хората са прави - злото никога не спи.
- Ало? Здравей, мила! Как си? Обаждам ти се да те чуя малко.
- Ами...Добре съм. Ти какво правиш?
- Аз съм още в офиса, нали знаеш как е. Работа, раб...О, извинявай, мила. Забравих, че ти не работиш в момента. Дано не ми се сърдиш, не го казах нарочно.
- Не се сърдя разбира се, аз имам кой да се грижи за мен, няма страшно. - казах аз с престорена любезност докато в главата си представях как я удрях със стол през лицето. - Странно. А какво правиш там още...по това време.
- Ами работя, как какво хаха. Ама, че си сладурана.
- Да...и аз така чувам. Но Валери се прибра преди малко? Мислех, че сте приключили за днес?
- Е, той е главният там. Нека се прибере по-рано, а пък аз ще поостана малко извънредно. Нали знаеш, да помогна.
- Да...Добре.
- Той при теб ли е между другото? Дай да го чуя?
- Момент... - подадох му телефона. - Вземи. Искала да те чуе. Мануела е.
Той го взе и натисна бутона за високоговорителя.
- Ало? Здравей, как си?
- Ами как да съм като си мисля за теб? Разкошно...
Тя очевидно си нямаше представа, че я чувах. Валери едва доловимо се изчерви, но разбира се, се престори, че не се е впечатлил особено.
- Радвам се. Слушай, моето момиче иска утре да ходи малко да похарчи пари, какво ще кажеш да й правиш компания? - на бързо смени темата с първото, за което се бе сетил.
И макар, че толкова ожесточено махах с ръце на среща му в знак на протест, че едва не литнах, отговорът й по въпроса не закъсня.
- О, няма проблем. Щом е за това, как да не ида с нея!! Много ще се радвам.
- Добре тогава. Хайде ще затварям, утре може да се видим.
- Ок, чао.
- Гадина! - ръката ми се стовари с рязко движение върху рамото му. - Защо й каза?
- Ами...Хайде де! Ще видиш, че ще ти е весело с нея.
- Да, а дали ще ми е толкова хубаво, колкото й е на нея, когато си мисли за теб, а?
- Е, стига де. И двамата знаем, че съм неустоим. - Валери направи физиономия, изобразяваща фалшива гордост и се изпъчи.
- Фантазьор. - казах през смях и го прегърнах.
.jpg)
Тагове:
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 53
