Добре, че беше телефонът на Мануела, който  сякаш, за да се притече на помощ и да сложи край на този неловък момент, започна да звъни.    - А? Това е една приятелка. Извинявай. - каза тя и натисна зелената слушалка. - Алоо? Здравей, мила...Да... Не, не, сега съм в мола с една моя много добра приятелка...Ако искаш елате при нас да се видим, хем да ви запозная.... Добре.... Ние сме на втория етаж..... Добре, целувки. Чакаме ви.... - Кой ще идва? - Една мацка и нейния сладур. - Ами... - прекрасно, нещата се наредиха удачно и сега имах перфектното оправдание да се отърва от нея и да си тръгна по-рано. - Аз тогава ще тръгвам. Да ви оставя да се видите. - Не, не,не. И дума да не става. Остани, моля те. Тъкмо после ще те закарам до вас. - Иска ми се, мила, но много ме боли глава.  - Е, жалко. Добре тогава, довиждане. - тя стана и ме прегърна. -Дано скоро ти мине болката. - Благодаря.   Най накрая! Оставаше само да си хвана едно такси и скоро щях да съм си вкъщи. Погледнах към часовника си - 14:10. Имаше доста време, докато Валери се прибере у дома. Щях да успея да се поразровя в библиотеката. Хмм...и колкото и да не ми се искаше, пак трябваше да се видя с Мануела, за да се опитам да изтръгна още информация за Емилия. И докато умислено вървях към изхода без да искам се блъснах в нечие рамо.   - О, съжалявам. - чух познат глас.   Обърнах се да видя кой е.   - Жана?!  - Нина?? Здравей! - тя стоеше почти онемяла пред мен, а до нея, а в прегръдките си държеше малко сладуранчесто момченце. - Здравей. Какво правиш тук? - Ами уговорих се да се видя с една приятелка, чака ме тук на кафе. - Да не би случайно да се казва Мануела? - Да! От къде знаеш?? - Ами...Познаваме се. Бях с нея преди малко. - Така ли? Как се запознахте. - Покрай съпруга ми. Те са съдружници и се познават от години и...така. - Искаш да кажеш, че си омъжена за Валери?? - Да. А вие с Даниел как сте?   В погледа й видях отговора още преди да ми беше отвърнала каквото и да било. Тя сведе очи към пода, после се обърна, погледна момченцето до себе си и се усмихна, правейки опит да прикрие напиращите сълзи.   - Ние... - Разбрах от Мишо. Той беше...Просто беше съсипан. - Не ми се искаше да се случва така. Нито да разбираш по този начин. - тя не успя да спре малките горещи капчици, които започнаха наумолимо да се стичат по лицето й. Обърна се и бързо ги изтри така, че да не позволи на детето да я вижда такава. - С Даниел не сме заедно. - Много съжалявам. - наистина беше така. Въпреки всичко все още ми пукаше за нея и не исках да страда. Не го заслужаваше. - Знаеш ли...Той така и не успя да те забрави. - Аз... - Няма нищо. Трябваше да се доседя още тогава, но...Просто всичко беше толкова заплетено и аз... - Разбирам те. А кой е този малък сладур. - детето се усмихна срамежливо. - Ами това е Мартин - сина ми. - Какво??? От... - Да. - телефонът й започна да звъни. Тя го извади от джоба си и погледна дисплея. - Мануела е. Трябва да вървя.Може би някой път ще се видим и ще поговорим?  - Непременно. - оставих й новия си телефонен номер и с обещанието за нова среща се сбогувахме.