Излязох от мола и бавно и замислено продължих по алеята към парка. Все още не можех да осъзная това, което разбрах. Дали Жана се бе омъжила за Даниел? Дали бяха разведени? Толкова на бързо са се случили толкова много неща. В главата ми никнеха въпроси като гъби след дъждовен ден.    Докато вървях чух звука от нечии забързани стъпки зад мен, който постепенно се усилваше докато извъднъж..   - Нина! Чакай.  - Дани?!? ...Днес какво е??! Световния ден на съвпаденията?? - казах без да спирам да вървя. - Какво? - задъхано подтичваше той до мен. - Нищо. Какво искаш? Нямам какво да ти кажа. - Но аз имам!  - Не искам да го чувам... - Нина! Ще се спреш ли поне за малко. - той ме хвана за ръката. - Моля те, поне за няколко минути. - Какво ще ми казваш?? Как веднага след всичко се хвана с Жана? Как си имате син и нещата между вас не вървят?! Как ме искаш обратно в живота си??! ...Айде няма нужда! - той стоеше на среща ми и изглеждаше така, сякаш го бяха залели със студена вода. - Аз... -отвори уста сякаш, за да каже нещо, но от там не излезе и звук. - Да, така си и мислех. - казах аз и продължих. Качих се на първото такси което видях, казах адреса и тръгнахме.   След 20 минути вече бях вкъщи, седнала на килима в библиотеката със стотици снимки и картички разпилени около мен. Разглеждах албумите, но го правех някак автоматично. От главата ми все още не излизаше срещата ми с Жана и Даниел. Всичко се въртеше като на забавен каданс. Виждах отново и отново всеки жест, всяка мимика, всеки поглед. Думите им отекваха в съзнанието ми. Като, развиваща се филмова лента, всичко се повтаряше. Дали Даниел щеше да се ядоса на Жана за всичко, което ми беше споменала? Господи, каква съм глупачка. Не трябваше да му казвам, че знам.    Часовете се нижеха един след друг, а аз не откривах нищо, което поне малко да подсказва за съществуването на Емили като част от живота на Валери...или Дани. Явно някой наистина беше направил всичко възможно да заличи образа й. Отново се замислих за това, което ми беше казала Мануела, а преди това и Нели. Двете сякаш говореха за съвсем различни хора. Не бях особено склонна да вярвам на версията на Мануела, но...нещо в мен ме човъркаше и ме подтикваше да я разпитвам още.   - Нина? - в стаята изведнъж влезе Нели. Така се бях унесла, че изобщо не бях чула, докато се е качвала по стълбите. - А, ето те!  - А? О, здравей Нели.  - Вечерята е готова. Валери се обади, че ще закъснее. - Така ли? Каза ли защо? - Не знам, спомена нещо за някакво съвещание. - Странно...Мануела не ми спомена нищо такова днес. - Може би за това са го свикали толкова късно. Сигурно са чакали нея. - Хмм... - Ами ти...Какво правиш с всички тези албуми и снимки? - Ъмм...аз....такова....ами реших, да сложа на новата секция малко снимки на семейството. И...ъм...сега избирам кои да са там. - Аха.Добре. - тя се усмихна и ме погледна по същия начин както едно време ме гледаше майка ми, когато знаеше, че я лъжа, но въпреки това се преструваше на недоразбрала. - Когато си готова слез, вечерята те чака на масата. - След малко ивам. Благодаря, Нели. - Няма защо.   Тъкмо бях събрала многобройните разпилени спомени и лица, усмихващи се по снимките, канейки се да сляза да вечерям,когато телефонът ми иззвъня.   - Ало? - Нина, аз съм. - отсреща чух гласа на Жана, която почти шепнеше. - Жана? Кажи?  - Може ли да се видим? Днес...след малко. - Ами...добре. Случило ли се е нещо? - Не мога да говоря сега. След половин час ще те чакам в "Шоколад." - след което без да изчака отговора ми прекъсна разговора.   Хмм...Това кафене не беше близо до дома й. В интерес на истина беше в нашия район. Зачудих се защо шепнеше и бързаше така. Сякаш беше съмишленик в някаква конспирация. Дали не й се беше случило нещо? Стомахът ми се сви на топка от притеснение. Преоблякох се на бързо и без дори да се обадя къде отивам, излязох от вкъщи и тръгнах към мястото на срещата.