Постинг
19.03.2013 21:56 -
ЩАСТИЕ В БУТИЛКА ~part 60~
Жана отново сложи очилата си и придърпа ръкавите надолу. Платихме сметката за кафето и се качихме на едно от такситата спрели отвън.
- Не се притеснявай. Всичко ще се оправи. - протегнах ръка, за да хвана нейната.
- Каква глупачка бях.
- Не се обвинявай. Била си объркана, всички бяхме. Аз...
- Не! Ти не разбираш. Някой упорито се опитва да съсипе живота ти. И не само твоя, но и на всички около теб и ти му го позволяваш!!
- За какво говориш??
- Нина, не си ли се замисляла за онзи sms? Ако между нас с Дани действително имаше нещо, нима вярваш, че бих ти пратила адреса на който можеш да ни намериш?!?
- Аз...Истината е че тогава просто...Дори не исках да си спомням. Всичко беше толкова странно.
- Как можа така да се откажеш от приятелството ни?.........
- Ако беше така, сега нямаше да сме тук.
- Заболя ме, Нина. Винаги съм смятала, че нашето приятелство е неразрушимо.
- Аз също. И не си мисли, че ми беше лесно. Бях като болна.
- Толкова болна, че дори не искаше да се замислиш за логичните неща?
- Слушай....В този живот съм преживяла достатъчно загуби и болка. Когато...Когато преминеш през онова, през което бях преминала аз - пак ще си говорим. Знаеш ли...колко е страшно да останеш на саме с болката? Знаеш ли какво е да искаш да разкъсаш собствената си кожа и да крещиш с цяло гърло, защото нечовешка болка се е загнездила на дълбоко в сърцето ти и го стиска с нокти.........Когато се наплашиш така, не мислиш. Не искаш да мислиш. Искаш просто да забравиш и да не боли. Да избягаш. И си готов на всичко, само и само да успееш. - сълзи потекоха от очите ми и ги почувствах толкова горещи, сякаш пареха кожата ми.
- Съжалявам. Аз...Не трябваше да ти говоря така.
- Много неща не трябваше да се случват.
Скоро таксито спря пред блока където живееха родителите на Жана. Казах на шофьора да чака, след което двете се качихме да приготвим багажа. И докато тя се занимаваше с детето и на бързо обясняваше на майка си къде отива, аз напъхвах в куфара й разни дрехи, обувки и принадлежности. Не трябваше да губим време.
- Не се безпокой, майко. Аз ще ти се обаждам.За сега ще е най-добре да остана с Нина и Валери.
- Но защо е цялото това бързане? И тук си в безопасност, нали знаеш?
- Да, но...Вие трябва да се грижите за брат ми, а аз сама ще се оправям с проблемите си.
- Както брат ти, така и ти си наше дете. Винаги ще ти помагаме.
- Да, знам. Но искам сама да се справя. - тя се приближи и прегърна силно майка си.
- Готови ли сте? Събрах каквото можах в куфара ти, ако нещо ти потрябва допълнително просто ще купим. - казах,едвам влачейки огромния, тежък куфар зад себе си.
- Добре. Да тръгваме тогава. - Жана се сбогува с майка си и баща си и тръгнахме.
Качихме се отново в таксито и потеглихме към вкъщи.
- Скоро всичко ще бъде наред. Ще видиш. - казах аз и й се усмихнах.
- Не се притеснявай. Всичко ще се оправи. - протегнах ръка, за да хвана нейната.
- Каква глупачка бях.
- Не се обвинявай. Била си объркана, всички бяхме. Аз...
- Не! Ти не разбираш. Някой упорито се опитва да съсипе живота ти. И не само твоя, но и на всички около теб и ти му го позволяваш!!
- За какво говориш??
- Нина, не си ли се замисляла за онзи sms? Ако между нас с Дани действително имаше нещо, нима вярваш, че бих ти пратила адреса на който можеш да ни намериш?!?
- Аз...Истината е че тогава просто...Дори не исках да си спомням. Всичко беше толкова странно.
- Как можа така да се откажеш от приятелството ни?.........
- Ако беше така, сега нямаше да сме тук.
- Заболя ме, Нина. Винаги съм смятала, че нашето приятелство е неразрушимо.
- Аз също. И не си мисли, че ми беше лесно. Бях като болна.
- Толкова болна, че дори не искаше да се замислиш за логичните неща?
- Слушай....В този живот съм преживяла достатъчно загуби и болка. Когато...Когато преминеш през онова, през което бях преминала аз - пак ще си говорим. Знаеш ли...колко е страшно да останеш на саме с болката? Знаеш ли какво е да искаш да разкъсаш собствената си кожа и да крещиш с цяло гърло, защото нечовешка болка се е загнездила на дълбоко в сърцето ти и го стиска с нокти.........Когато се наплашиш така, не мислиш. Не искаш да мислиш. Искаш просто да забравиш и да не боли. Да избягаш. И си готов на всичко, само и само да успееш. - сълзи потекоха от очите ми и ги почувствах толкова горещи, сякаш пареха кожата ми.
- Съжалявам. Аз...Не трябваше да ти говоря така.
- Много неща не трябваше да се случват.
Скоро таксито спря пред блока където живееха родителите на Жана. Казах на шофьора да чака, след което двете се качихме да приготвим багажа. И докато тя се занимаваше с детето и на бързо обясняваше на майка си къде отива, аз напъхвах в куфара й разни дрехи, обувки и принадлежности. Не трябваше да губим време.
- Не се безпокой, майко. Аз ще ти се обаждам.За сега ще е най-добре да остана с Нина и Валери.
- Но защо е цялото това бързане? И тук си в безопасност, нали знаеш?
- Да, но...Вие трябва да се грижите за брат ми, а аз сама ще се оправям с проблемите си.
- Както брат ти, така и ти си наше дете. Винаги ще ти помагаме.
- Да, знам. Но искам сама да се справя. - тя се приближи и прегърна силно майка си.
- Готови ли сте? Събрах каквото можах в куфара ти, ако нещо ти потрябва допълнително просто ще купим. - казах,едвам влачейки огромния, тежък куфар зад себе си.
- Добре. Да тръгваме тогава. - Жана се сбогува с майка си и баща си и тръгнахме.
Качихме се отново в таксито и потеглихме към вкъщи.
- Скоро всичко ще бъде наред. Ще видиш. - казах аз и й се усмихнах.
Тагове:
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 53
