Постинг
04.05.2013 16:11 -
ЩАСТИЕ В БУТИЛКА ~part 65~
Понякога този ужасяващ спомен някак си успяваше да прескочи всички стени, с които се бях постарала да го обградя на дъното на душата си, и отново изплуваше на повърхността на съзнанието ми. Появяваше се всеки път щом започнех да си мисля твърде често за Даниел. Болката и белегът останал от куршума бяха едновременно проклятие и спасение.
Когато се събудих ми казаха, че куршумът е бил опасно близо до гръбнака и само няколко милиметра ме деляли от пожизненото приковаване към инвалидната количка.
- Не казвай на Жана за това. - бяха едни от първите ми думи. Тя не биваше да разбира за случилото се при никакви обстоятелства. Не исках да знае, че Дани е предпочел мен пред нея. Въпреки, че тогава все още й бях ядосана, тя не спираше да ми липсва, но глупавата ми гордост просто не ми позволяваше да сложа точка на мълчанието помежду ни. Болката в гърба ми ме измъчваше адски много, но това изтезание не можеше да се сравни с мисълта за наранената ми приятелка - всичко трябваше да остане в тайна.
Многобройните дни и дългите часове, които сякаш тягостно се влачеха, докато бях в болницата, ме накараха да се замисля над много неща. Не можех да повярвам, че човек е способен да отнема живот ....от любов. Така казваха всички, които някога бяха проявявали жестокост или бяха убивали хора, които някога са били целия им свят. Противно на всякакви очаквания, понякога да се извиниш не е никак достатъчно. Да се извиниш означава, че си осъзнал грешката си и никога няма да допуснеш тя да се повтори. Това не е просто дума, това е молба за изкупление, която не всеки заслужава да поиска.
- Добро утро. От кога си тук? - нежната целувка на Валери изведнъж прекъсна всички тези размисли и спомени, които бяха нахлули неканени в главата ми.
- Не знам. Може би от няколко часа, не спах добре тази нощ.
- Защо, какво има? Заради Жана ли?
- От части. Честно казано...чувствам се виновна за случилото се с нея.
- Как така? Защо?
- Може би не трябваше да крием от нея за станалото на сватбата. Ако знаеше за това, сега може би нямаше да е в такова положение. Щеше да се пази.
- Така и не ми разказа какво става с нея.
- Даниел... - едва бях започнала изречението, но вече виждах как изражението на мъжа би изцяло се промени. Той сви ръката си в юмрук, опитвайки се да не показва явно гнева си. - Бил я е. Когато ми каза за това, говореше сякаш е било за първи път, но честно казано се страхувам, че това не е вярно. Ами ако не е било единичен случай? Ако го е правил и преди? - гласът ми затрепери и очите ми се напълниха със сълзи. - Аз съм виновна за всичко.
- Не си знаела, че ще стане така. - Валери се приближи и ме прегърна, стараейки се да ме успокои. - Вината е в мен. Трябваше да постъпя както е редно още първия път, вместо да му давам втори шанс отново да погуби всичко.
- Нима искаш да ми кажеш, че ти си знаел? И как така втори шанс?
Когато се събудих ми казаха, че куршумът е бил опасно близо до гръбнака и само няколко милиметра ме деляли от пожизненото приковаване към инвалидната количка.
- Не казвай на Жана за това. - бяха едни от първите ми думи. Тя не биваше да разбира за случилото се при никакви обстоятелства. Не исках да знае, че Дани е предпочел мен пред нея. Въпреки, че тогава все още й бях ядосана, тя не спираше да ми липсва, но глупавата ми гордост просто не ми позволяваше да сложа точка на мълчанието помежду ни. Болката в гърба ми ме измъчваше адски много, но това изтезание не можеше да се сравни с мисълта за наранената ми приятелка - всичко трябваше да остане в тайна.
Многобройните дни и дългите часове, които сякаш тягостно се влачеха, докато бях в болницата, ме накараха да се замисля над много неща. Не можех да повярвам, че човек е способен да отнема живот ....от любов. Така казваха всички, които някога бяха проявявали жестокост или бяха убивали хора, които някога са били целия им свят. Противно на всякакви очаквания, понякога да се извиниш не е никак достатъчно. Да се извиниш означава, че си осъзнал грешката си и никога няма да допуснеш тя да се повтори. Това не е просто дума, това е молба за изкупление, която не всеки заслужава да поиска.
- Добро утро. От кога си тук? - нежната целувка на Валери изведнъж прекъсна всички тези размисли и спомени, които бяха нахлули неканени в главата ми.
- Не знам. Може би от няколко часа, не спах добре тази нощ.
- Защо, какво има? Заради Жана ли?
- От части. Честно казано...чувствам се виновна за случилото се с нея.
- Как така? Защо?
- Може би не трябваше да крием от нея за станалото на сватбата. Ако знаеше за това, сега може би нямаше да е в такова положение. Щеше да се пази.
- Така и не ми разказа какво става с нея.
- Даниел... - едва бях започнала изречението, но вече виждах как изражението на мъжа би изцяло се промени. Той сви ръката си в юмрук, опитвайки се да не показва явно гнева си. - Бил я е. Когато ми каза за това, говореше сякаш е било за първи път, но честно казано се страхувам, че това не е вярно. Ами ако не е било единичен случай? Ако го е правил и преди? - гласът ми затрепери и очите ми се напълниха със сълзи. - Аз съм виновна за всичко.
- Не си знаела, че ще стане така. - Валери се приближи и ме прегърна, стараейки се да ме успокои. - Вината е в мен. Трябваше да постъпя както е редно още първия път, вместо да му давам втори шанс отново да погуби всичко.
- Нима искаш да ми кажеш, че ти си знаел? И как така втори шанс?
Тагове:
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 53
