Постинг
27.07.2013 18:35 -
ЩАСТИЕ В БУТИЛКА ~part 73~
Тръпки побиха тялото ми. Цял живот исках да разбера нещо за баща си - каквото и да е, колкото и малко да бе. Като малка мечтаех, че един ден той ще се върне за мен и отново ще имам истинско семейство. Но годините минаваха и с всяка следваща...надеждата ми умираше бавно, болезнено, но сигурно.
Когато загубих майка си проклех завинаги човека, който я беше оставил сама,отчаяна и наранена. Така и не се беше омъжила повторно, защото сърцето й беше разбито на толкова мънички парченца, че никога не беше успяла да ги събере.
До скоро не знаех колко много си приличахме с Валери всъщност. И аз, като него тогава,бях спряла да виждам смисъл в живота и се опитвах да избягам от реалността с помоща на илюзии. Пиех и се надявах никога да не изтрезнея. Почти не спях, защото кошмарите бяха впили дългите си, кокалести пръсти в мислите ми и отказваха да ме оставят на мира. Отблъсквах хората, защото се страхувах, че един ден ще ме наранят и изоставят, а аз нямах сили да понеса дори и онази болка, която вече тежеше на раменете ми.
- Какво се случи?
- Бях в състояние в което не ми пукаше за нищо, беше ми все едно. Животът вече нямаше стойност за мен... Стоях на един мост и се взирах в течащата отдолу вода. Само една крачка ме делеше от смъртта. Тогава баща ти ме видял, минавал от там случайно...Не знам как точно, но успя да ме уговори да остана на този свят. Все още не мога да си отговоря, какво го беше накарало да ме вземе под крилото си и да бъде до мен, когато никой вече нямаше нужда от съществуването ми...
- Ами родителите ти? Те...
- Родителите ми бяха заети да се занимават с Дани тогава. Ситуацията наистина беше заплетена, а аз...Просто нямах сили да остана там. Иначе рискувах да убия собствения си брат...
- Какво стана после, след като...реши да живееш?
- Бях в клиника, за да се излекувам. Беше трудно и на моменти почти непоносимо болезнено - душевно и физически. Когато оздравях...Гледах на света около себе си със съвсем други очи. Но едва няколко дни след като бях напуснал комуната разбрах, че дните на баща ти са преброени. Умираше. Беше дошъл моя ред да върна услугата...
- А другото му семейство? Къде са били??
- Малко след като се преместил да живее в Лондон със своята италианката, тя се влюбила в някакъв друг тип и го зарязала. Омъжила се онзи, а баща ти останал сам и с разбито сърце.
- Заслужавал си го е...
Силно чувство на гняв беше обсебило сърцето ми. Не знаех какво да си мисля, нито какво да изпитвам. За първи път научавах толкова много за собствения ми баща и цялата тази нова информация замъгляваше съзнанието ми. Болеше ме, ядосвах се и в същото време съжалявах човека, когото можех да наричам "татко"... Да, той беше преживял нещастия, но бях абсолютно убедена, че бяха напълно заслужени. Съдбата се беше погрижила да го накаже за онова, което беше причинил на мен и майка ми.
- Не говори така, Нина. Знам, че ти е трудно да възприемеш всичко това сега, но...Да, той е допуснал голяма грешка, изоставяйки ви, но повярвай ми... не бе изминал и един ден от живота му, в който да не съжаляваше за стореното. Говореше постоянно за теб...Казваше ми, че се чувствал толкова виновен, че така и не намерил сили да се върне. Беше убеден, че ти би го изхвърлила от живота си.
- Не е бил далече от истината!!! И от къде на къде ще ти е разказвал каквото и да е било за мен?! Той не ме е познавал. Съмнявам се, че дори е помнел как изглеждам...Била съм малка, когато си е тръгнал.
- За последното не си съвсем права. Истината е, че той имаше информация за теб...
Когато загубих майка си проклех завинаги човека, който я беше оставил сама,отчаяна и наранена. Така и не се беше омъжила повторно, защото сърцето й беше разбито на толкова мънички парченца, че никога не беше успяла да ги събере.
До скоро не знаех колко много си приличахме с Валери всъщност. И аз, като него тогава,бях спряла да виждам смисъл в живота и се опитвах да избягам от реалността с помоща на илюзии. Пиех и се надявах никога да не изтрезнея. Почти не спях, защото кошмарите бяха впили дългите си, кокалести пръсти в мислите ми и отказваха да ме оставят на мира. Отблъсквах хората, защото се страхувах, че един ден ще ме наранят и изоставят, а аз нямах сили да понеса дори и онази болка, която вече тежеше на раменете ми.
- Какво се случи?
- Бях в състояние в което не ми пукаше за нищо, беше ми все едно. Животът вече нямаше стойност за мен... Стоях на един мост и се взирах в течащата отдолу вода. Само една крачка ме делеше от смъртта. Тогава баща ти ме видял, минавал от там случайно...Не знам как точно, но успя да ме уговори да остана на този свят. Все още не мога да си отговоря, какво го беше накарало да ме вземе под крилото си и да бъде до мен, когато никой вече нямаше нужда от съществуването ми...
- Ами родителите ти? Те...
- Родителите ми бяха заети да се занимават с Дани тогава. Ситуацията наистина беше заплетена, а аз...Просто нямах сили да остана там. Иначе рискувах да убия собствения си брат...
- Какво стана после, след като...реши да живееш?
- Бях в клиника, за да се излекувам. Беше трудно и на моменти почти непоносимо болезнено - душевно и физически. Когато оздравях...Гледах на света около себе си със съвсем други очи. Но едва няколко дни след като бях напуснал комуната разбрах, че дните на баща ти са преброени. Умираше. Беше дошъл моя ред да върна услугата...
- А другото му семейство? Къде са били??
- Малко след като се преместил да живее в Лондон със своята италианката, тя се влюбила в някакъв друг тип и го зарязала. Омъжила се онзи, а баща ти останал сам и с разбито сърце.
- Заслужавал си го е...
Силно чувство на гняв беше обсебило сърцето ми. Не знаех какво да си мисля, нито какво да изпитвам. За първи път научавах толкова много за собствения ми баща и цялата тази нова информация замъгляваше съзнанието ми. Болеше ме, ядосвах се и в същото време съжалявах човека, когото можех да наричам "татко"... Да, той беше преживял нещастия, но бях абсолютно убедена, че бяха напълно заслужени. Съдбата се беше погрижила да го накаже за онова, което беше причинил на мен и майка ми.
- Не говори така, Нина. Знам, че ти е трудно да възприемеш всичко това сега, но...Да, той е допуснал голяма грешка, изоставяйки ви, но повярвай ми... не бе изминал и един ден от живота му, в който да не съжаляваше за стореното. Говореше постоянно за теб...Казваше ми, че се чувствал толкова виновен, че така и не намерил сили да се върне. Беше убеден, че ти би го изхвърлила от живота си.
- Не е бил далече от истината!!! И от къде на къде ще ти е разказвал каквото и да е било за мен?! Той не ме е познавал. Съмнявам се, че дори е помнел как изглеждам...Била съм малка, когато си е тръгнал.
- За последното не си съвсем права. Истината е, че той имаше информация за теб...
Тагове:
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 53
