- Ти пък все едно никога не си правил глупости. - тя се оплези на среща му. - Държиш се като малко дете.  - ...Каза големият батко. - продължи да го предизвиква Рая.   Въпреки, че се стараеше да не показва емоциите си пред нея, тъй като тя беше просто една непозната, Ангел не успя да се удържи и скоро широка усмивка се плъзна по устните му. Двамата вървяха заедно и се смееха на различните безсмислици с които Рири го закачаше. Познаваше я от по малко от час, а вече го бе накарала да забрави за множеството тежки моменти през които беше преминал за своите скромни 17 години. Целият свят беше на заден план, всичко на около като че беше заглъхнало за него и сега той слушаше само нея. Гласът й му се струваше толкова успокояващ и някак особен - като тихото подрънкване на вятърни звънчета.    - Защо си такава? - Каква?    Искаше му се да я попита какво у него я караше да го гледа с тази неподправена радост и доброта. Държеше се така сякаш го бе познавала цял живот, сякаш беше убедена, че той е нещо много повече от това, за което го смятаха другите. Защо? И как? Как успяваше да му припомни какво значеше отново да имаш причина да се смееш, да се чувстваш щастлив? Дали беше такава с всички? Може би... Би било глупаво да си мисли, че е специален, но изведнъж толкова силно му се прииска да беше именно така.    - Кво правиш бе? Кой е тва?? - резкият тон на познат глас, накара размислите на Ангел внезапно да се разпръснат на милион парчета все едно бяха разбита порцеланова чаша. Бе принуден да се осъзнае къде е и отново да се върне в жестоката реалност в която всъщност живееше, в която от както бе срещнал Рая, вече не искаше да се връща.   Това беше Миро - един от така наречените му приятели, с които(или по-правилно би било да се каже "заради които") се забъркваше във всевъзможни проблеми. Високо,едро момче, на около 19-20 години, с руса коса и белезникаво-сини очи, изглеждащи почти прозрачни на пръв поглед. Въпреки, че говореше на Ангел, той гледаше към Рири и то така, все едно се опитваше да проумее какво правеше тя до дългокосия му "авер".   - Не те засяга. - изръмжа през зъби крадецът и направи крачка, за да продължи, но русокосият тип стисна грубо ръката му над лакътя, за да го спре. Лицето му се изкриви в гримаса, съчетаваща едновременно раздразнение и гняв.  - Къде си мислиш, че отиваш бе?! - Не ми пречи, намислил съм нещо.   Рая стоеше малко встрани и не можа да чуе какво последно си казаха двамата, но реши да не се намесва. Докато ги чакаше да се наприказват, ако това заяждане, както й се стори, можеше изобщо да се нарече нормален диалог, момичето извади сребърния пръстен,подарък от баба й и го погледна. Дали Ангел не беше успял да й го отнеме защото просто не беше добър крадец или всъщност всичко това не беше случайност? Навярно повечето хората биха я посъветвали да бяга на далеч от такъв човек или пък биха й казали, че постъпва твърде наивно и глупаво, но някакво особено чувство се беше загнездило в гърдите й и натрапчиво й нашепваше, че постъпва правилно, че е в безопасност с него.    - Колко нелогично... - промърмори едва чуто докато гледаше бижуто в дланта си. - Кое е нелогично?  - Ами...знаеш ли, аз всъщност ти разказах относително доста неща за себе си, а ти така и не ми спомена дори на колко си. - излъга момичето. - Аз не съм те карал да ми разказваш. - Е, и аз не съм те карала да се сблъскваш с мен, нито пък да ми дърпаш телефона... - Хаха. Ти така ли постъпваш с всеки непознат, който ти се изпречи на пътя? До сега трябваше отдавна да си избягала от мен. - Същото мога да кажа и за теб. - Защо искаше да дойда с теб? - А ти защо дойде? - ................На 17 съм. - отвърна Ангел след кратко мълчание. - Какво?? - Рая го гледаше объркано с големите си кафеви очи. - Нали искаше да ти кажа нещо за себе си? ...На 17 съм.