.......Всеки заслужава втори шанс.Така казват...Но дали е вярно? Не е ли твърде наивно?
В днешния жесток свят, колкото си по-добър и благосклонен към някого, толкова по-зле за теб. Прошката се равнява на слабост. Хората не осъзнават вече смисъла на такъв жест и го приемат просто като зелена светлина за още по-жестока стъпка. 
И все пак...всяко правило си има своето изключение, нали?. ......

                                                  ***

Дните се изнизваха бавно и тягостно. Въпреки, че Жана прекарваше по-голямата част от времето с мен (от части и защото още се безпокоеше за мен), аз се чувствах самотна. Колкото и да не исках да си признавам, Дани беше останал една празнина в душата ми. Вече нищо не ми се струваше същото без него. Но още ме болеше, когато се сещах за онова, което бях видяла. Букетите с рози, които дори след изписването ми от болницата, продължаваха да увеличават бройката си, не успяха да заличат раната от лъжата. Понякога седях и си мислех за това какво предпочитах повече - да ме заболи от истината или да ме галят с лъжи?

/Жана/ - Нина, Дани пак се обади днес. А вчера го видях отново да се навърта пред блока. За Бога, дай му шанс! Каквото и да е направил надали е бил по-голям боклук от Димо. Освен това ти спаси живота и не се отказа от теб в трудните моменти. Заслужава поне да го изслушаш.
/Аз/ - Иска да ме види, защото знача нещо за него или просто защото иска да успокои съвестта си?
/Жана/ - Не знам. Но единствения начин да разбереш е да се видите.

Може би беше права. Заслужаваше втори шанс. Освен това най-добрата ми приятелка не би ме посъветвала нещо, което би ми навредило.

/Аз/ - Добре тогава. 
/Жана/ - Знаех си, че ще ти дойде ума в главата! - тя сияеше.